Срещам преди дни моя съученичка от гимназията, отдавна не се бяхме срещали. И въпреки че навън бяха минусови температури, се поразговорихме около половин час. Поразказахме си кой какво прави. Тя така и не продължи да учи и в момента работи в кухнята на някакво заведение. Поразказах й и аз за моите занимания и дела. И чисто по български, дойде въпросът, неудобен за много други държави, не и за нашата, кой колко печели. Сподели тя, споделих и аз, като подчертах, че в България никой не е добре заплатен в момента. И тя съвсем искрено, от своята гледна точка, възропта: за тия пари, които получаваш, аз трябва да се скъсам от работа в кухнята. Измъкнах се с уклончивото, че в момента в държавата ни положението е нито да си образован, нито да не си – все не си достатъчно добре оценен и заплатен. Не се впуснах да й обяснявам колко натоварващ психиката е умственият труд и как, когато се занимаваш с работа, свързана най-вече с интелекта, не само че нямаш почивен ден, ами нямаш и почивен час, че главата ти работи на пълни обороти даже и докато заспиваш, ако въобще успееш да заспиш. Не й обясних, защото няма начин да ме разбере. Всеки гледа от своята си камбанария и си мисли, че неговата е най-трудна. В такива случаи като че ли най-правилна е тактиката на един мой приятел, който е компютърен дизайнер и постоянно работи с клиенти, които също така постоянно му обясняват колко лесно може да стане нещо. И много често той става от стола и им казва: да, наистина е много лесно, заповядайте, седнете и го направете:)