Хулио Иглесиас е явление, което надхвърля музиката. За мен той е пример как една съдба може да се преобърне драматично и пак да намери своята сцена. Малцина знаят, че преди да стане световна икона, той е бил футболен вратар на „Реал Мадрид“. Автомобилна катастрофа прекъсва спортната му кариера и го приковава на легло. В онези месеци на възстановяване съдбата му подава китара – и именно там започва новата история. От спортна звезда в зародиш той се превръща в певец, който ще покори света.
Трудно е да се говори за Иглесиас без числа. Девет езика, на които пее свободно. Над 300 милиона продадени албума – повече от Майкъл Джексън в пика на кариерата му. Стадиони с по над 100 хиляди души, включително легендарния „Камп Ноу“ в Каталуния, където да изпълниш концерт не е просто успех, а доказателство за величие. Всяко негово появяване е събитие, магнетично, събиращо хора от всички възрасти и националности.
Но зад този разкош се крие и образ на човек, който знае как да живее с класа. Винаги в костюми на Zegna или Loro Piana, които сякаш са създадени за него. Слиза от личния си Gulfstream с чаша от Domaine de la Romanée-Conti – най-прочутото вино в света – в едната ръка и минерална вода в другата, само за да влезе в препълнената арена. Тази комбинация от аристократизъм и достъпност го прави неповторим.
Извън сцената животът му е също толкова колоритен. Купува имения в Таити и други екзотични места, където живее сред любимите си кучета, които обожава. Хулио Иглесиас дори притежава международно летище. Световни лидери го приемали с почести, а всяка жена над 25 години през 70-те и 80-те е влюбена в чара му. Той не просто пее – той омайва.
И все пак най-голямото му оръжие е гласът. Онзи плътен, топъл, вечен тембър, който не може да се сбърка с никой друг. Не е нужно да разбираш езика, за да почувстваш емоцията. Неговата музика е универсален език на любовта и носталгията, на страстта и копнежа.
Хулио Иглесиас е едновременно легенда и мит. Той е пример, че животът може да те събори, но ако имаш дарба и смелост, ще намериш друг път към върха. И макар времето да минава, гласът му остава като благословия, като спомен за епоха, в която музиката е повече от звук – тя е живот.
