Магични приказки, невероятни филми, прекрасни книги с добър и щастлив финал – всеки един от нас е попадал на тях. Опитвайки се да ги приложим в действителния свят, се оказва, че нещата не са толкова розови и не винаги всичко е така радостно. Не знам дали е късмет или просто чудо, но аз се сблъсках с подобен случай като от филм и вече мога да кажа, че всичко е възможно.

По време на пандемията, изпаднах в тежко финансово състояние, което се отрази на мен и семейството ми. Четохме различни съвети за планиране на бюджета, за спестяване и изобщо за начина ни на живот. Определено успяхме да оптимизираме нещата, но финансите все не стигаха.

Така достигнахме до извода, че ни трябват допълнителни доходи. Аз и съпругата ми започнахме да си търсим надомна или почасова работа. И познайте – от никъде не ни позвъниха. Кандидатствахме по общо 12 обяви и нищо. Не се добрахме дори и до телефонно обаждане. Стана ни чудно, защото сме образовани, имаме постоянна прилична работа, но явно не сме достатъчно добри за почасовия труд.

Вече опитали всички варианти и изпаднали в безизходица, решихме да поискаме пари назаем от родителите на жена ми. Аз не желаех да се стига дотам, защото не бе редно. Ние сме здрави, млади, а да не можем да се справим с подобна финансова ситуация.

И тук се случи чудото. Мой приятел от ученическите ми години ме потърси, за да се видим. Изненадах се от обаждането, но приех. Оказа се, че точно в този момент на криза моят познат иска да стартира бизнес и му е необходим човек, който да му изгради стратегия, визия, мисля и изобщо някакъв план за действие. Тъй като това е специалността ми, веднага приех, а и парите бяха добри.

Вече започнах работа по проекта и получих първите си допълнителни пари, които успяха да запълнят бюджетната ни дупка. По мои изчисления след 3 месеца вече сте ми си „стъпили на краката“.

Не е ли чудо човек, който не си виждал от години да те потърси за точно твоята работа и да ти предложи прекрасна оферта, в точно най-трудния за теб момент? За мен е. И вече ще вярвам в историите с щастлив край, защото могат да се случат на всеки, дори и на мен.

Напоследък все по-често чувам в разговори думата „вайръл“. Оказа се, че е нов термин, който се налага от английския език и се използва най-често в сферата на маркетинга. На български се превежда като „вирусно съдържание”, разпространяващо се широко в интернет – социални мрежи, имейли, съобщения и други.

С изобилието ни от възможности благодарение на онлайн пространството споделянето на идеи и информация е осъществимо само чрез един бутон. Точно затова е лесно да се разпространи „вирусно съдържание“. По-сложно обаче е създаването на такъв тип вайръл материал, който да привлече вниманието на медии, блогъри и потребители.

Вирусните съдържания обикновено са тези, които влияят емоционално или работят много добре в търсенето и представянето на прозрения и гениални идеи. Те са предимно с хумористичен характер и не се раждат с намерението да станат вирусни. Могат да бъдат представени под формата на видеа, снимки, колажи и каквото още може да създаде онлайн човек.

Повечето от този тип съдържание е създадено от потребители, които не са световно известни и които просто споделят части от живота си. Те нямат предварително намерение тяхното съдържание масово да се разпространи. Основно са водени от мисълта, че темата си заслужава да бъде споделена с приятели или познати. И точно тук е разковничето, защото първоначалният източник на информация я споделя с хора с подобни интереси и след това те от своя страна я шерват и с други техните познати, които правят същото. По този елементарен кръг се достигат стотици гледания и последователи.

Осъзнавайки ползите от вайръл съдържанието, много компании добавят този елемент в маркетинговите си кампании. Тяхната цел е да създадат материал, който да се споделя от всички. А ако не се справят с тази задача – да открият човек, който може да го направи за тях.

Сещате ли се за борците при великденските яйца? Като дете всеки от нас е искал да има най-силното и непобедимо яйце, което да смаже останалите. Признавам си, че и аз мечтаех за това и когато дойдеше моментът на велика битка, потръпвах коя черупка ще се счупи първа. За да не се чувствам толкова тревожен, прибягвах до хитринки – дървено яйце. Сега ще ви разкажа как и защо обичах да го използвам.

Колкото повече наближава Великден, толкова повече се връщам назад във времето. Спомените за ваканциите на село, за събраното сплотено семейство около трапезата и за безгрижните дни. За мен Възкресение винаги е бил голям и специален празник. Още от дете обичам ритуала по боядисването на яйцата – първото задължително да е червено, после се боядисват по едно от всеки цвят и тогава започва най-интересната част с шарените яйца. След това веднага отделях тези, които ми се струваха, че имат най-здрава черупка. В отличителните белези задължително трябваше да присъства малък размер на яйцето и леко продълговата форма. Предполагам, че и вие сте има конкретни знаци, по които сте си избирали борци.

Когато вече сме се събрали с братовчедите ми и е дошло време за безмилостната яйчена борба, всеки вадеше от скривалището своя шампион и започвахме дуелите. Така една година на Великден моето яйце показа отлични качества и победи всички останали. Струваше ми се нереално. След като станах шампион сред децата, отидох да победя и възрастните. Последа серия от много размазани черупки и се превърнах в героя на празника. С голямо задоволство скрих бореца си, защото всички останали братовчеди искаха да го видях, приличаше им на омагьосано.

Вечерта, когато пак бе време за битки между яйцата, отидох да потърся своето. Оказа се, че скривалището бе разбито и шампионът го нямаше. Разстроих се и изтичах при останалите. Братовчедите ми си признаха, че го намерили и искали да го разгледат, но случайно го изпуснали. И наистина беше така, те бяха искрени и ми се извиниха, но аз бях толкова яростен и не исках да чуя нищо от думите им.

На следващият Великден реших да ги изненадам, за да не могат да счупят яйцето ми. Намерих дървено. Предполагам, че си спомняте, че в онези години дървените яйца бяха много шарени, перфектно украсени и лесно разпознаваеми. Но аз приложих трик – премахнах изкуствената боя и направих нова. Резултатът бе безупречен. Отново бях във вихъра си и чупих яйце след яйце, този път с измама, но все пак шампион.

Когато останалите членове от семейството ми разбраха, много се смяха и ме поощриха за гениалността. Вие имате ли подобни великденски случки?

Спомняте ли си времето на поява на първите масови компютри, а малко след тях и на интернет? Истински фурор и технологии от новото време – това усещах аз, когато започнах да работя с тях. Не ми отне много време да вляза в час и да започна с употребата на всички платформи, които ни се предоставяха.

Първоначалната форма за онлайн комуникация бе e-mail-ът, но тъй като е вид по-официално общуване и изисква известно време за отговор, се въведоха и нови платформи. Една от тях е mIRC. Чрез нея хора от различни части на света можеха да комуникират един с друг. За тази цел трябваше да имат потребителско име и да избират „чат стая”. Характерното за mIRC бе скриптираният език, който позволяваше промени на програмата – на потребителски команди (псевдоними) и на външния вид на mIRC. Това включваше и опцията за автоматична регулация на малка и на голяма буква на определен принцип, точно както е в самото наименование на чата.

Съчетанието на нестандартно подредени латински букви с липсата на правописни норми представи един нов модел на писмена комуникация, който бързо се възприе и реплицира. Важно е да отбележа, че в ранните си години компютрите все още не бяха пригодени за използване на кирилица и това доведе до въвеждане на нов начин за общуване на много от потребителите – смесицата от латински букви с числа. След mIRC този начин на общуване бързо се превърна в мода.

По-късно започваха да се въвеждат и още подобни чат платформи като ICQ. Името произлиза от английската фраза „I seek you“, което се превежда като „Аз те търся““. Тя позволяваше поддържане на връзка само с хора, които знаят потребителско име на използващия, а в случая това е дълъг цифров код. Постепенно тази платформа се замести от Skype, която функционира по подобен начин, но позволява и видео разговори. Въпреки че и двете комуникации предлагат опция за писане на кирилица, много от потребителите продължиха да използват латински букви.

Днес разполагаме с хиляди начини да се свързваме онлайн. Забелязвам, че писането остава все по-назад и се постепенно се измества изпращане на гласови съобщения или видео разговори. Може би това е бъдещето ни – само да говорим.

Филмът „Дуел“ е първият пълнометражен филм на режисьора Стивън Спилбърг. Сценарият е дело на Ричард Метисън, базиран на негов разказ. Премиерата е през 197 1г. Заснет е за 13 дни и е монтиран за 10 дни. Преди излъчването на филма на европейската кино сцена, Спилбърг трябва да заснеме за 2 дни още толкова сцени, колкото са необходими за увеличаване на дължината на филма от 74 до 90 минути.

Сюжетът на „Дуел“ разкрива пътуването на едни средно статистически американец през пустинята, за да пристигне при свой приятел. На иначе пустия път изпреварва един огромен камион, който най-неочаквано започва да се опитва да го убие. Така се поставя началото на нетипичния дуел между човека и опасността. Големят камион е символ на страха, на постоянно дебнещата опасност, на терора, който сме подложени всеки ден. Какво е малката кола (човекът) в сравнение с цял един камион (живота)? Докъде можем да стигнем в битката с живота и на какво сме способни, за да оцелеем? Темата на филма е актуална и днес и това е една от причините той да бъде признат като един от най-добрите филми.

Главният герой Дейвид Ман трябва да се изправи пред страховете си и да се справи с тях. В началото филмът започва с излизането на кола от гараж в обикновена къща в американски квартал и постепенното преминаване на колата от градските улици към излизането ѝ на магистралата, до пътя в пустинята. Този път можем да го възприемем като метафора на пътя на човека в живота, а пустинята – на безпомощността. По пътя човек се среща с множество препятствия, с който обаче трябва да се справи сам. Дейвид бърза, изпреварва камиона, и започва една постоянна надпревара, една гонка на ръба между живота и смъртта.

Тъй като в „Дуел“ липсва пищен сценарии, то кадрите трябва да показват това, което не се казва с думи. Постоянното поглеждане на героя в огледалото символизира неговия страх. Първата му спирка в закусвалнята, когато се чуди кой от седящите на бара с кафяви обувки, видени преди това, се опитва да го убие. Метафора на обърканите мисли се явява и сянката на стената от светещите надписи, която прилича на оплетени въжета.

Мястото, на което Дейвид спира за почивка, когато си мисли, че е избягал от камиона, също не е случайно. Той се паркира до знак „СТОП“, който пък се намираше до линията на влака. Този знак символизира почивката, бягството от действителността. Но след глътка въздух влакът минава и подсеща героя, че трябва да продължи напред. В живота нямаш право на почивка!

По-нататък Дейвид се опитва да се свърже с полицията, за да му помогнат, спира случайни коли, дори дръзва да извика шофьора на камиона, докато осъзнае, че никой не може да му помогне освен самият той, че трябва да дойде решаващият момент, дуелът между него и камиона, между човекът и смъртта, от който само един ще оцелее.

Така стигаме и до решаващата сцена, до обратът, повратната точка, в която Дейвид, решава, че не може да живее вече в страх, че трябва да се отърве от камиона. В тази сцена героят и неговият страх се изправят един срещу друг. В последната секунда Дейвид се спасява, а колата му заедно с камиона падат в бездната. Капчиците кръв, спирането на въртенето на колелата, откъснатото бяло парче на фара от камиона са символ на победата, но и едновременно на това и на края. Ако един оцелее, то друг умира.


С появата на компютрите и интернет навлезе и латиницата. Първоначално новият език за комуникация бе като символ на новост, бунт, нещо, което те прави „готин“.

Той стана особено популярен при тийнейджърите, тъй като разчитането му бе затрудненото от страна на родителите и бе като бариера за навлизане в личното им пространство. Липсата на всякакви правописни и пунктуационни норми паради отсъствието на всички български букви на латиница постепенно стават привлекателни и все повече улесняват провеждането на разговори в мрежата. Латинската азбука за изписване на български думи се превърна в нова „мода“, главно при по-младото поколение, което активно ползва онлайн средата за комуникация.

Желанието за увеличаване на бързината на писане, която би трябвало да наподобява устния разговор, доведе до налагането на готови абревиатури, които спестяват време от изписването им. Така например се приема като утвърдителен отговор „окау“, а за по-кратко – „ок“ или „к“. В речника на новото онлайн поколение попадат „info“- за информация, „pls“- моля те, „ko pr“ – какво правиш, „zdr“ – здравей, „asl“ – години, пол, населено място, „nz” – не знам (която в момента е една от най-грешно изписваните думи). С цел все по-лесното осъществяване на комуникацията и за по-лесното възприемане на емоции, които трудно биха се изразили чрез текст, започваха да се използват емотикони, получени чрез съчетанието на пунктуационни знаци и букви.

Тъй като латинските символи не могат изцяло да обхванат множеството звуци в българския език, се приемат и някои изменение – за „ш“ отговоря „6“, за „ч“ – „4“, за „ъ“-„1“, за „я“ – „Q” и т.н. С навлизането на нови платформи като Facebook постепенно „6“ се замени с „sh”, „4“ с “ch”, „я“ с „ia“ и „ъ“ с “y/a”. Като това се приема за новия, по-модерен стил на писане на латиница. Започна да се получава объркване в общуването на български език в мрежата и всеки използва различни знаци за отбелязване на специфичните букви.

Дори появата на Закон за транскрибирането, въведен през 2009г., целящ да даде норми за изписване на имена и населени места на латиница във връзка приемането на страната ни в ЕС, се опита да уеднакви и речта в интернет. Но реформата е твърде закъсняла за онлайн общуването, защото потребителите вече имат своите изградени навици, които не биха били променени единствено чрез закон.

Все по-голямата употреба на мобилни телефони и комуникацията чрез кратки съобщения, подпомагат ерата на латинизация. Липсата на опция от страна на мобилните оператори за писане на кирилица и съответно по-високите цени на sms услуги при въвеждането й в експлоатация подпомагат за процеса на все по-усиленото разпространение на латински букви. Въпреки че се въведоха кирилизирани софтуери на смарт телефоните, а съобщенията станаха безплатни чрез съответните приложени, използването на латиница надделява, защото е свързана с навиците за по-бързо писане.

Много от потребителите постепенно започнаха да се отказват от този модел на изписване, но несъзнателно продължават да използват латиницата, тъй като клавиатурите им на мобилните устройства или на личните им компютри е фонетична, т.е. всяка българска буква отговаря на латинска. Стандартът BDS остава в историята и се използва главно от хора, които са писали на пишеща машина. Това обезсмисля и създаването на кирилизирана клавиатура от производителите на техника.

В монета писането на български думи с латински знаци е известно като „методица“, шеговита закачка с двамата братя Кирил и Методий, които погрешно се смятат за създатели на азбуката ни днес. В разговорен стил и с още по-голяма насмешка се употребява и терминът „шльокавица“, която се възприема като характерна за нискообразованите хора, които не могат да спазват правописните норми на собствения си език.

Друга характерна особеност, която се ражда под влиянието на онлайн комуникационните платформи, е приемането на нови думи в българския език– дискаунт (уастник в дискусия), даунлоауд (записване на компютърни програми от интернет), селфи (снимка, която си правим сами), атачмънт (прикрепен файл) и др.

„Какво може да постигне един поет, ако не изпитва болка?
Болката е също толкова важна, колкото и пишещата машина“

Целта на следващите редове е да ви провокира да кажете „Не“ на онези неща или хора, за които дълго сте отлагали казването на това „не“. Досега може да ви е спирало доброто възпитание, неудобството и нежеланието да обидите или нараните някой друг.

Но в отчетливото казване на „не“ на нещо се крие и много дълбока и позитивна сила тогава, когато сте наясно защо го казвате. Това е добре не само за вас, но и за човека отсреща, а ако се замислите малко повече, вероятно е добре и за трети страни.

Ето един конкретен пример. Да речем, че офисът ви е тип „отворено пространство“ с много хора на един етаж. Работното ви място е близо до централната пътека или врата, покрай които минават десетки или стотици хора всеки ден. От време на време хората се отбиват при вас с най-приятелско настроение, завързват кратък общ разговор за вчерашния мач или целувката на Кубрат Пулев. За тях това е просто част от плануваната им почивка с разходката и вземане на кафе от кухнята в офиса… за вас е поредното нежелано прекъсване.

Ако кажете позитивното „не“ какви ще са ползите за вас?

На първо място, работното време ще ви стига. Грешките в работата ви ще намалеят. Няма да ви се налага да пишете и четете едно и също изречение по пет пъти, заради липса на добра концентрация. Друга полза ще бъде, че вероятно и ще ви остане малко свободно време, което ще решите как да използвате вие, а не хората около вас.

Ако поставите мнението и одобрението на другите пред желанието да си свършите работата без разсейвания, времето никога няма да ви стига.

Позитивното „не“ не е оксиморон, то просто подсказва, че да казвате „не“ има много положителни ефекти, особено ако се уцели правилната доза, на правилното място, с правилните хора. Неизползването на положителното „не“ е бързата писта към професионално прегряване.

Позиционирането е свързано, с това, което правите за вашите клиенти, а не с това какъв искате да бъдете.
Рисковите инвеститори са корава и твърда публика и именно за това аз често се обръщам към тях за прозрение по въпроса какво прави убедителна една търговска презентация или реклама. Успешните инвеститори търсят няколко качества в предприемачите, включително ентусиазъм и концепция. Ентусиазмът зарежда и стимулира, концепцията вдъхновява, но фокусът убеждава. Фокусираните предприемачи познават своя целеви пазар и могат ясно да обяснят как техния продукт или услуга подобряват живота на хората и бизнеса в този пазар. Умението да се опише ползата с жив, отривист, ясен и завладяващ език показва на потенциалния инвеститор, че предприемачът е фокусиран върху това, което продуктът може да направи за клиентите и което именно е аспектът, в който трябва да е насочено вниманието на всеки предприемач. Хората се вдъхновяват, когато знаят как продукта или услугата ще подобри живота им. Може и никога да не се окажете в положение, в което трябва да молите за пари инвеститорска фирма, но вие рекламирате вашата компания, услуга или концепция през цялото време. Не допускайте грешка. Когато говорите, вашите слушатели ще ви задават един въпрос: Каква е ползата за мен?