Четенето е красота, когато изследваш страниците на една книга.То е откривателство щом попаднеш на нещо, което не знаеш.Четенето е романтика и интимност, тъй като можеш да го споделяш с най-любимия човек (Четете заедно в мълчане и от време на време си разменяте интересни моменти от книгите ви, а защо не четене на глас на пикник. Жените много ги харесват тия работи!). Но четенето може да бъде и облак светлина. Точно такъв облак светлина прави детето, когато свети с фенерче под чаршафите, разлиствайки скришно страниците на своята книга.

Спомням си как и аз го правех едно време.Имах страхотни книжки с прекрасни илюстрации. Караха ме да си лягам рано, защото бях на училище на следващия ден, но аз съвсем старателно пренебрегвах подобни заръки и четях до късно.

Защо се сетих за това? – Ами видях на пазара новите книжки от издателството на Светльо Кантарджиев и ми стана много мило. Техният дизайн толкова много ми напомня детството, че без да се замисля, просто ей така, си взех новата индианска легенда „Момчето, което донесе небесните цветове‟. Въпреки, че книжката е за деца, повярвайте ми тя става и за възрастни.

Загасих си лампата и пуснах фенерчето с динамо, както едно време. Смалих се – хоп! -обратно на 10. Автентичните илюстрации, вероятно нарочно замислени като такива, за да носят духа на времето, когато отношението към книгите беше съвсем различно.

Спомням си, че в едно свое изказване Светльо Кантарджиев беше казал, че четенето е крайъгълният камък на човешкото възпитаване и разширяването на кръгозора на детето (или нещо такова, но в този смисъл). През годините на детството ми, именно чрез тях се полагаха основите на детското мислене, но днес е много по-лесно, вместо родителят да се занимава с детето си, просто да го остави пред компютъра или телевизора на самообучение. Пък каквото там научи. Ами така де – за какво е Дискавъри? 😉 Пък и така явно е модерно.

Не, не е модерно!

Смятам, че британците са много прави в своя консерватизъм в сферата на четенето, като предпочитат да се ровят из книгите в библиотеките. Може би точно за това и книгите на Кантарджиев ми правят такова силно впечатление. Новите му приказки сред които „Приключенията на барон Мюнхаузен‟ ( също и „Морските приключения на барон Мюнхаузен”), „Как леопардът стана на петна‟, „Приказка за зелената война”, „Тате, хайде да отидем за гъби‟ и други са носители на духа на миналото и ни карат да погледнем на книгата като на приятел, учител, подстрекател на приключения и да излезем от ежедневната си медийна рутина.

А приказките са универсално средство към самите нас, независимо дали сме възрастни или деца.Читателю на блога ми, помисли за това 🙂