В Пловдив има един паметник, Альоша. Висок е колкото пет-шест етажна сграда, стои отгоре на Бунарджика и е виждан от почти всяка точка на града. Идеята е да напомня, че войната не е игра и че жертвите ѝ остават завинаги в паметта. Иронично, около паметника се разрасна квартал, пълен с ново строителство и гледки, които са по-впечатляващи от самия монумент. От терасите на тези жилища можеш да гледаш към Родопите, Тракийската низина или просто към морето от керемиди и антени на града.
След като построиха първите сгради, започна истински бум. Купиха се терени, вдигнаха се нови блокове, направиха се улици и паркове. Всичко това привлече нови хора, магазини и заведения. Пловдив се разшири като тесто, оставено да втасва на топло. В един момент, гледайки надолу към града, виждаш не просто квартал, а цял нов микрорайон, в който всичко е изградено на принципа „колкото повече, толкова повече“. И то точно там, където някога е имало само пасища и овощни градини.
Проблемът е, че този бум не е планиран, а стихиен. Улиците не са направени да поемат толкова коли, паркирането е хаос, а инфраструктурата вече се пука по шевовете. В резултат на това, хората, които са платили милиони за апартаментите си с гледка към Альоша, сега се оплакват, че живеят в задръстване. Иронията е, че един паметник, създаден да напомня за миналото, се превърна в символ на едно безконтролно бъдеще. Колкото и да са красиви гледк