AI копи-пейстът си има цена

Ако искаш да ти сглобя сайт за €20, недей да ме питаш защо пада при първия наплив от посетители. Истината е проста: евтиното излиза солено. И тук не става дума за труда на програмиста, а за качеството на кода. Няма смисъл да наемаш човек, който само прехвърля редове от ChatGPT, защото това не е програмиране, а имитация.

Виждам го всеки ден в софтуерните среди – т.нар. „копиращи програмисти“. Отлични са в това да намират готови решения, но напълно безпомощни, когато трябва да отстранят бъг, възникнал извън изкуствено създадена среда. Алармиращо е, защото това не е просто технически проблем, а икономически риск. ChatGPT не разбира логика, той само предсказва следващата най-вероятна дума. Вкарвайки такъв код в критична система, вкарваш не иновация, а риск.

На повърхността проектът изглежда бърз и модерен, но под капака е пълен с логически дупки. Несъществуващи библиотеки, остарели параметри, алгоритми, които изхвърлят паметта при по-голям товар – това са само част от „халюцинациите“, които плащаме. И не, това не е техническа грешка. Това е създаване на огромен технически дълг, който някой друг ще изплаща с години труд.

Разликата между пет минути писане на функция и пет минути копиране от AI е пренебрежима, но разликата в цената на поддръжката е катастрофална. Когато кодът не е плод на разбиране, а на копиране, той става непрозрачен. Дебъгването се превръща в разкопки на чужди, нелогични решения. Вместо да мислиш за архитектурата и сигурността, се налага да прекарваш часове в разгадаване на защо „умно“ генериран алгоритъм се срива.

Най-голямата опасност е ерозията на инженерното мислене. Програмирането е изкуство да решаваш проблеми, а не просто да запълваш файлове с текст. Ако премахнеш мисленето от процеса и оставиш само автоматизираното генериране, превръщаш софтуерното инженерство в писане на съдържание. Резултатът е софтуер, който работи „на случайност“ и чиято стабилност зависи от това колко добре е обучен моделът на някоя корпорация в Силициевата долина.

Софтуерът се разпада не от липсата на нови технологии, а от прекаленото доверие в инструменти, които нямат представа за последствията от собствените си грешки.

Тежък дрон, тежък избор

Малкият мотор на дрона изписука над главата ми, точно когато усетих миризма на прегряла пластмаса. Звукът ме върна към последното ми голямо технологично разочарование.

Спомням си как тръгнах по въздуха с идеята, че ако искаш кадър като хората – взимаш най-скъпото. Вярвах, че сензорите, ъглите и софтуерът са всичко, което отличава майстора от аматьора. И инвестирах в една машина, която приличаше повече на изтребител, отколкото на дрон. Имаше всичко – двойни процесори, изкуствен интелект за избягване на препятствия, термокамера и батерия за цял ден. На теория.

На практика „космическият кораб“ беше баничарка. Тежък, тромав и изискваше сложни ритуали за калибриране. Вместо да се занимавам с кадъра, бях зает дали софтуерът няма да се срине, или  да трябва да сменям батерии на всеки петнайсет минути. Раницата ми се превърна в склад за резервни части и кабели, а поддръжката и рискът от повреда бяха толкова скъпи, че всяка бърза задача ставаше икономически безсмислена.

Тогава се появи другият – евтиният дрон, който взех просто от любопитство. Той нямаше нито една „умна“ функция. Нямаше термокамера, нямаше сложни алгоритми. Но беше лек, пускаше се за секунди и не ме караше да се чувствам като пилот на изтребител при всяко излитане. Когато трябваше бързо да проверя покрив или да заснема нещо в града, именно този прост инструмент се оказа незаменим.

Истинският урок не е в броя на пикселите, а в това дали инструментът пасва на ритъма ти. Скъпият дрон беше като тежък костюм – изглеждаш добре, но не можеш да се движиш. С евтиния се чувствах като човек, който просто върши работата си.

В крайна сметка, най-добрият инструмент е този, който не ти пречи да си свършиш работата.

Хаос с лиценз

Преди няколко дни седнах пред компютъра с голямото намерение да подредя хаоса, който ме е обграждал последните месеци. Идеята беше проста – прехвърлям си нещата от обикновен Excel в нова платформа за управление на задачи. Вместо ред и спокойствие обаче получих… по-скъпа форма на хаoс.

Три колони и един лист. Това беше всичко, което ми трябваше досега. С един ред добавях нова задача, с едно „готово“ я отмятах. Сега, в името на „ефективността“, ме затрупаха йерархии от подзадачи, зависимости, етапи и приоритети. Картината е страхотна, но реалността е, че вместо да работя, аз се превърнах в администратор на софтуера.

Сякаш не стига това, платформата изисква от мен да мисля като програмист. Дефиниране на права за достъп, профили, известия, които ми бомбардират телефона на всеки три минути, и изграждане на логически връзки между задачи, които в Excel бяха просто два реда един под друг. И всичко това, за да се почувствам „по-организиран“.

Истината е, че плащаме за лицензите на тези инструменти, но истинската цена е в изгубеното време. Ако бях вложил тези 14 часа в реална работа, щях да съм завършил два важни проекта. Вместо това, поддържам една изкуствена структура, която сама по себе си има нужда от поддръжка. Това е парадоксът на дигиталната трансформация – създаваме инструменти, за да спестим време, но самото им управление ни отнема още повече.

Замислям се и за нещо по-дълбоко. Къде е границата, след която технологията спира да бъде помощник и започва да ни изисква да ѝ обслужваме собствените ѝ прищевки? Може би създателите на тези платформи не се опитват да ни направят по-бързи, а просто искат да ни накарат да се чувстваме по-организирани, докато всъщност само преместваме хаоса в по-красив интерфейс.

Сега гледам как се зарежда страницата с „анализ на продуктивността“ и се чудя дали следващият ъпдейт няма да добави още едно меню, което ще ми отнеме още един час, за да разбера къде е скрито. Ще го приема, разбира се. Защото в този нов свят няма друг избор, освен да се опитваш да управляваш хаоса, който сам си си генерирал.