С наближаването на изборите все повече замириса на кебапчета и чалга. И на вяра. Като комунистически активисти, активизирали се веднага след 10 ноември в християнската вяра, така и политиците изведнъж около избори започват да се кръстят по църквите, да освещават партийни знамена и отслужват молебени, белким ги чуе Горния, та да им изпрати изборни и парламентарни блага. Само че не затова ми е думата. Думата ми е за предизборните кебапчета и предизборните концерти. Много пъти съм се чудил и продължавам да се чудя защо партиите дават луди пари да подкупят избирателя с хляб и зрелища, като на всеки средно интелигентен и средно усетлив човек му е ясно, че избирателят изяжда кебапчетата, щрака с пръсти на безплатния концерт, изтърпява някак политическите безумия, крясъци и речи от трибуната в името на безплатното хапвани и безплатното изкуство и накрая си пуска бюлетината, която е решил, ако въобще стигне до избирателните урни. Иначе, като изключим факта че е абсолютно неефективен, починът е хубав, защото поне дава глътка въздух на огладнелите български певци и артисти, които в последните години май живеят на фотосинтеза. Ама си мисля, не е ли по-нормално за политиците, вместо да храният кампанийно артистите, като им осигуряват добре платени предизборни участия, да направят това, което правят истинските политици – да прокарват политики в подкрепа на изкуството и културата. Ако направят това, тогава няма да се налага да си плащат предизборните участия, артистите и певците сами ще ги търсят – защото кой не иска да застане и да подкрепи един достоен политик – заради това, което е направил, не заради парите.
Етикет: партии
Ще употребят ли спортистите?
Тия дни партийните централи се надпреварват да ухажват едни от най-известните ни спортисти, за да ги сложат като въдичка за наивния избирател, който да клъвне и да си помисли, че щом авторитетни и читави хора застават зад някой компрометиран политик, значи работата му вече е станала читава. За Стоичков и други, нему подобни, които различни бизнес партии с очевидни икономически интереси употребиха преди време, не ми е никак жал, защото безпардонността там е толкова голяма, че няма как политиката да ги употреби. Истински мъчно ми става обаче за хора като Йордан Йовчев, като Станка Златева, които, дали заради суета, дали заради амбиции или просто защото са били помолени настойчиво да помогнат решиха да заложат образа, който са градили с много труд до момента, и да се дадат жертва на едни компрометирани вече формации. Жертва, защото няма как след участието в политиката, която, колкото и клиширано да звучи, си е много мръсна работа, да не понесеш негативите и да не отнесеш недоволството от действията на партийните ти другари. Сещам се как на последната олимпиада, когато Станка не успя да се пребори за първото място и остана втора, със сребърен медал, се разплака и каза: за нищо не ставам. Вероятно тогава си е мислела как ще се покаже в родното си село и за това, че вероятно е разочаровала хората. Разбира се, че Станка става много. Не и за политиката. И второто място на олимпиада не е повод за срам да да погледне съселяните си в очите. Политиката обаче най-често е…