Понякога най-големите дупки в бюджета ти се случват без дори да ги забележиш. Още докато пиша това, пред мен има купчина фактури – интернет, ток, вода. И всичко е ясно и подредено. Но тогава се сещам за другите, дребните харчове. Тези, дето ги минаваш с махване на ръка, защото са “нищо и половина”.
Оня ден си извадих извлечението от картата. Оказа се, че последните три месеца съм дал стотина лева за всякакви щуротии. Едно кафе тук, една такса за услуга там, един абонамент, който ползвам веднъж на няколко месеца, ако изобщо го ползвам. И като ги събера, се оказва, че спокойно мога да си купя нов чифт маратонки или да си платя една вечеря навън. Вместо това ги хвърлям на вятъра за неща, които дори не помня.
Спомням си как едно време беше. Купуваш си един диск с музика – 20 лева. И това е. Имаш си го, слушаш си го, никой няма да ти го вземе. Днес всичко е наем. Плащаш всеки месец, за да имаш достъп. Спреш ли да плащаш – край. Изчезва всичко. Музиката, филмите, сериалите. Наричат го “удобство”, но според мен е просто по-фин начин да те овържат.
Най-хитрото е, че тези малки суми са направени така, че да не ти правят впечатление. Не са 50 или 100 лева, за да ги забележиш веднага. Те са по 5, 10, 15 лева. Но умножени по десетки, стотици услуги, се превръщат в сериозна сума. И никой не ти казва, че си на ръба на пробива, докато не погледнеш банковата си сметка и не се уплашиш.
Опитах се да се отърва от някои от тези абонаменти. Ама е трудно. Всяка платформа ти обещава нещо ново, нещо ексклузивно, нещо, което “не можеш да пропуснеш”. И накрая пак си с пет абонамента, всеки от които ти струва по десетачка на месец, а общо – една нова джаджа, за която отдавна си си мечтал.
В крайна сметка, сметката е там. И не е за раздаване.