Тия дни партийните централи се надпреварват да ухажват едни от най-известните ни спортисти, за да ги сложат като въдичка за наивния избирател, който да клъвне и да си помисли, че щом авторитетни и читави хора застават зад някой компрометиран политик, значи работата му вече е станала читава. За Стоичков и други, нему подобни, които различни бизнес партии с очевидни икономически интереси употребиха преди време, не ми е никак жал, защото безпардонността там е толкова голяма, че няма как политиката да ги употреби. Истински мъчно ми става обаче за хора като Йордан Йовчев, като Станка Златева, които, дали заради суета, дали заради амбиции или просто защото са били помолени настойчиво да помогнат решиха да заложат образа, който са градили с много труд до момента, и да се дадат жертва на едни компрометирани вече формации. Жертва, защото няма как след участието в политиката, която, колкото и клиширано да звучи, си е много мръсна работа, да не понесеш негативите и да не отнесеш недоволството от действията на партийните ти другари. Сещам се как на последната олимпиада, когато Станка не успя да се пребори за първото място и остана втора, със сребърен медал, се разплака и каза: за нищо не ставам. Вероятно тогава си е мислела как ще се покаже в родното си село и за това, че вероятно е разочаровала хората. Разбира се, че Станка става много. Не и за политиката. И второто място на олимпиада не е повод за срам да да погледне съселяните си в очите. Политиката обаче най-често е…