Ще ви разказвам за благотворителната вечер на отец  Иван, но следващия път. Днес ще споделя за контраст между двама души – единият е отец Иван, а за другия ще разкажа, хора, които уж трябва да излъчват едни и същи сигнали, защото са представители на една и съща институция – Българската православна църква. Но явно както и навсякъде субективният фактор си е най-значителен.

Накратко във вече отминалия уикенд решихме да отидем до един манастир – хем да се поразходим в околностите, хем да разгледаме Божия храм, защото е с многовековна история, пък и е известен с това, че там се е укривал Левски при многобройните си пътувания в страната, даже е запазено и скривалището, така че посетителите могат да го видят.

Манастирът е отдалечен от града, нарочно не споменавам името, и в него живее  само една монахиня, която е и игуменка на светия храм. Влязохме в китното и добре поддържано дворче, вдясно се намира параклисът, поехме навътре – уникални стенописи и икони – много стари. Запалихме свещички, поразговорихме се с игуменката и аз я помолих да отвори скривалището на великия революционер, което е в съседно крило на манастира – да го видим.

Влязох само аз, защото приятелите, с които бях, вече бяха идвали. Игуменката, която ме съпровождаше, остана да чака в едно преддверие. На гърдите ми висеше фотоапарат, който не съм и крил, и тя видя, че влизам с него. Влязох – като място нищо, което си заслужава да бъде описано – не защото не е значимо, а защото същественото се усеща на място, не може да се преразкаже с думи. Съвсем логично направих снимка, за да споделя и с други приятели – все пак това е част от нашата история, от най-героичната й част.

Игуменката, колкото беше любезна, докато купувахме свещите в параклиса, изведнъж не много дружелюбно започна да ми се кара защо съм снимал – апаратът не бил осветен. Смятам, че съм човек със средно добро възпитание и за миг не си и помислих да снимам в параклиса, където имаше много интересни стенописи и икони, защото е божие място. Само че да ми обяснява, че нямам право да снимам скривалището на Дякона – на мен, човек от народа, заради който народ Левски е хвърлил расото, не приемам.