Спомням си когато за първи път отидох в София. Бях главозамаян от всички тези хора, от дневния и нощния живот, от размерите на улиците, от зданията, от огромните квартали. Живях там известно време и постепенно свикнах с тези неща. Бяха хубави години, но и години, в които много се промених.

В столицата ритъмът е друг. И когато пиша думата „столица“, визирам всички столици по света, а не конкретно нашата. Хората там мислят различно, действат различно, подчиняват се сякаш на различни физични закони. В резултат на това всички тези малки живуркащи особи придобиват различен манталитет, имат поведение, което изглежда не на място в по-малкия град.

Анонимността в столиците е по-голяма, а оттам и много малко хора са свикнали да се съобразяват изобщо с каквото и да било. Гостоприемството е по-трудно там, по-трудно е изобщо общуването. В столицата като че ли в по-голямата си част хората са лисици, които мъчно можеш да опитомиш.

Тогава защо хората отиват в големия град? И те като Малкия принц напускат собствената си малка планета, изпълнени с мечти. Аз го направих заради личностното си развитие, заради любопитството, заради интереса, за да опозная какво има отвъд мястото, на което съм израснал. Дали ми хареса? Както казах по-рано – бяха хубави години, но много се промених. Все пак се върнах в моя свят и намерих своята роза. Отново същия човек, но все пак друг – по-мъдър.