Попадна ми заглавие, което казва, че е съвсем нормално по средата на живота си да изпаднеш в криза. Осъзнах, че аз се намирам точно в такова философско състояние на ума, в което всъщност изобщо не знам дали е минал половината ми живот и колко точно ми остава. Естествено, изскачат въпроси от рода на това какъв съм бил, какъв ще продължа да бъда и какво съм постигнал. Тежки въпроси, отговорите на които отвяват на още по-дълбоко ниво на душата.

Според моето кратко съществуване и анализа на ролите, които съм изиграл, мога да разделя дните си на няколко стадия. Това са ученик, кариерист, семейният тип и бъдещият.

Първите ми съзнателни години, си спомням, че постоянно учех. Научавах се как да се катеря, как да карам колело и кънки, как да играя с другите деца. После уроците минаха на друго ниво и имаше учебници. Това продължи чак до 25-годишна възраст, когато завърших магистъра си. В този стадии се научих да се пазя, да обичам, да ме предават, да разбера какво искам.

Това породи и следващия период – създаването на кариера. При мен започна още в студентските ми години. Ясно знаех с какво искам да се занимавам и бях сигурен, че имам нужните качества, за да съм от добрите. Положих безброй усилия и то едно десетилетие. Много работа и ниско заплащане. После парите се повишиха, както и удобствата. Научих се да правя бюджет, да се справям сам, да получавам материални блага. Но нещо май липсваше.

Търсенето на липсващото парченце ме доведе до третия стадии – на семейния тип. Както обикновено става, намерих любовта на живота си и създадохме семейство. В началото е много трудно, няма да ви лъжа. Определено ролята на баща се оказа най-предизвикателната в живота ми и ме научи да се обръщам към себе си, към сърцето си и да го използвам. Колкото и банално да е, да съм по-добрата версия на себе си.

Така достигнах и до последния стадии на моята криза, който е какъв ще бъда в бъдеще. Сякаш много съм научил, но и много ми липсва. Какво ли ще ме очаква? Не знам, но е изтощително да се питам. Затова просто ще живея.