Попадна ми заглавие, което казва, че е съвсем нормално по средата на живота си да изпаднеш в криза. Осъзнах, че аз се намирам точно в такова философско състояние на ума, в което всъщност изобщо не знам дали е минал половината ми живот и колко точно ми остава. Естествено, изскачат въпроси от рода на това какъв съм бил, какъв ще продължа да бъда и какво съм постигнал. Тежки въпроси, отговорите на които отвяват на още по-дълбоко ниво на душата.
Според моето кратко съществуване и анализа на ролите, които съм изиграл, мога да разделя дните си на няколко стадия. Това са ученик, кариерист, семейният тип и бъдещият.
Първите ми съзнателни години, си спомням, че постоянно учех. Научавах се как да се катеря, как да карам колело и кънки, как да играя с другите деца. После уроците минаха на друго ниво и имаше учебници. Това продължи чак до 25-годишна възраст, когато завърших магистъра си. В този стадии се научих да се пазя, да обичам, да ме предават, да разбера какво искам.
Това породи и следващия период – създаването на кариера. При мен започна още в студентските ми години. Ясно знаех с какво искам да се занимавам и бях сигурен, че имам нужните качества, за да съм от добрите. Положих безброй усилия и то едно десетилетие. Много работа и ниско заплащане. После парите се повишиха, както и удобствата. Научих се да правя бюджет, да се справям сам, да получавам материални блага. Но нещо май липсваше.
Търсенето на липсващото парченце ме доведе до третия стадии – на семейния тип. Както обикновено става, намерих любовта на живота си и създадохме семейство. В началото е много трудно, няма да ви лъжа. Определено ролята на баща се оказа най-предизвикателната в живота ми и ме научи да се обръщам към себе си, към сърцето си и да го използвам. Колкото и банално да е, да съм по-добрата версия на себе си.
Така достигнах и до последния стадии на моята криза, който е какъв ще бъда в бъдеще. Сякаш много съм научил, но и много ми липсва. Какво ли ще ме очаква? Не знам, но е изтощително да се питам. Затова просто ще живея.
Етикет: семейство
Спомен за дървеното яйце
Сещате ли се за борците при великденските яйца? Като дете всеки от нас е искал да има най-силното и непобедимо яйце, което да смаже останалите. Признавам си, че и аз мечтаех за това и когато дойдеше моментът на велика битка, потръпвах коя черупка ще се счупи първа. За да не се чувствам толкова тревожен, прибягвах до хитринки – дървено яйце. Сега ще ви разкажа как и защо обичах да го използвам.
Колкото повече наближава Великден, толкова повече се връщам назад във времето. Спомените за ваканциите на село, за събраното сплотено семейство около трапезата и за безгрижните дни. За мен Възкресение винаги е бил голям и специален празник. Още от дете обичам ритуала по боядисването на яйцата – първото задължително да е червено, после се боядисват по едно от всеки цвят и тогава започва най-интересната част с шарените яйца. След това веднага отделях тези, които ми се струваха, че имат най-здрава черупка. В отличителните белези задължително трябваше да присъства малък размер на яйцето и леко продълговата форма. Предполагам, че и вие сте има конкретни знаци, по които сте си избирали борци.
Когато вече сме се събрали с братовчедите ми и е дошло време за безмилостната яйчена борба, всеки вадеше от скривалището своя шампион и започвахме дуелите. Така една година на Великден моето яйце показа отлични качества и победи всички останали. Струваше ми се нереално. След като станах шампион сред децата, отидох да победя и възрастните. Последа серия от много размазани черупки и се превърнах в героя на празника. С голямо задоволство скрих бореца си, защото всички останали братовчеди искаха да го видях, приличаше им на омагьосано.
Вечерта, когато пак бе време за битки между яйцата, отидох да потърся своето. Оказа се, че скривалището бе разбито и шампионът го нямаше. Разстроих се и изтичах при останалите. Братовчедите ми си признаха, че го намерили и искали да го разгледат, но случайно го изпуснали. И наистина беше така, те бяха искрени и ми се извиниха, но аз бях толкова яростен и не исках да чуя нищо от думите им.
На следващият Великден реших да ги изненадам, за да не могат да счупят яйцето ми. Намерих дървено. Предполагам, че си спомняте, че в онези години дървените яйца бяха много шарени, перфектно украсени и лесно разпознаваеми. Но аз приложих трик – премахнах изкуствената боя и направих нова. Резултатът бе безупречен. Отново бях във вихъра си и чупих яйце след яйце, този път с измама, но все пак шампион.
Когато останалите членове от семейството ми разбраха, много се смяха и ме поощриха за гениалността. Вие имате ли подобни великденски случки?
Предбрачен договор
Тема табу ли е предбрачния договор в България? Още ли не сме „пораснали“ достатъчно за този тип договори? Превръща ли подобен договр брака в сделка без любов или е просто едно улеснение при един евентуален развод? Все пак никой не може да каже какво ще се случи с нас след 5 минути, след ден или седмица.
В България,а и в редица други държави се наблюдава тенденция, в която бракът като юридически съюз губи своето значение и все повече двойки предпочитат съжителството без брак на семейни начала. За съжаление според статистиките България е сред първите страни по разводи в ЕС. При толкова нарастващ процент разводи, дали не е по-лесно да се подписва предбрачен договор? Лично аз не мога да взема окончателно решение по този въпрос. Има резон в такъв договор, особено ако единия от двамата е с по- висок финансов статус и би си спестил много мъки при един евентуален развод. Но сякаш с подобен договор заяваваме,че не си вярваме, а и брака не е ли „ и в добро, и зло, докато смъртта ни раздели“. Не обричаме ли предварително бракът ни на провал? Нали, ако обичаш истински имуществото и финансите не биха те интересували и ще се стараеш бракът да върви напред? Ако ще се притесняваме от това, че след провален брак ще останем на улицата не е ли по-добре да си живеем на семейни начала и да си спестим разводи и липса на доверие? А в крайна сметка самия брак не е ли договор? Обети, подписи, институции ? В крайна сметка,ако си сигурен в любовта си към дадения човек, няма да те интересува, дали ще се наложи да подпишеш още един формуляр. Все пак на Запад това вече си е обичайна практика. Нали все пак целта на този договор е да няма ощетени.
Семейството за мен е най-ценносто нещо в този свят, без значение дали има подис или не, важното според мен е да се стараем да поддържаме това семейство, с компромиси, без гордост и без опити да „надделяваме“ в дадени спорни моменти. Когато човек реши да встъпи в подобен съюз, трябва до край да се бори , със зъби и нокти за да просъществува
Коледна суматоха
Ех, Коледа! Един от най-любимите детски празници! Не само заради подаръците, които ще получат, но и заради цялата приказност на празника. За децата е лесно – те се вълнува, играят и лудуват. За нас възрастните обаче положението не е толкова цветно колкото си мислехме, като бяхме малки.
Щеше да е много прекрасно ако наистина съществуваше добър старец, който да изпълнява желанията на децата и да ни лиши от задължението да им купуваме скъпите играчки, които са си харесали. Но за наше най-голямо съжаление – той не съществува. Сега убих всичко детско във вас, нали?! 😀 Всъщност приказните му сили са вплетени в портфейлите на родителите на децата, които намират, по някаква линия, време, за да зарадват децата си и да поддържат по-дълго време приказността на празника. Защото казват, че на Коледа ставали чудеса. Еми сигурно стават. Но не такива чудеса, каквито ни представят в приказките. Никой няма да размаха вълшебната пръчка и да направи тиквата в каляска. Чудесата, които се случват по време на този празник са свързани с любовта към близките хора, тази, с която ги даряваме и тази, която получаваме.
Всъщност празника и неговите вълшебства са именно това – любов. Любовта е способна да превърне и най-студения и безскрупулен човек в мил и нежен. Стига да има кой да го обича и кого той да обича. А Коледа е един прекрасен повод, в който можем да съберем всичките си близки на едно място и да им покажем, че наистина те са нашия живот. Да им дадем вниманието и любовта, от която се нуждаят и която заслужават.
Може би звучи прекалено захаросано и тривиално, но истината е, че именно любовта и топлите отношения с близките хора правят празника толкова светъл, толкова магичен, толкова приказен, вълшебен и магнетичен. И като деца го усещаме много по-силно, но за съжаление много от нас с годините забравят това усещане.
Пожелавам ви да можете да си го припомните много бързо и никога повече да не си позволявате да забравите какво е да се наслаждаваш на светлините, украсата, елхите, еленчетата, музиката и всичко кичозно, което е свързано с празника!
Понякога мъжете са пораснали деца
Това е реплика, която често можете да чуете от женска уста: мъжете са просто пораснали деца. Да, понякога сме такива.
Ние, мъжете, ходим на работа, издържаме семейство и се грижим за дома. Вдигаме бушоните, когато паднат. Оправяме контактите, бойлера, грижим се за колата и й правим застраховките, носим кафемашината или който и да е електроуред при майстора, обаждаме се на доставчика за интернет и кабелна и какво ли още не.
Да, ние мъжете, не винаги готвим, чистим и подреждаме. Не го правим, първо, защото и ние сме изморени и искаме да си починем, и, второ, защото понякога и ние имаме нужда от време за себе си.
Знам, че съвременната жена се грижи за работа, дом и семейство. Знам, че не й е лесно, но и на мъжете не ни е леко. И ние се грижим за дома, но по друг начин. Ние внимаваме стойката за телевизора да не падне и вратичките на шкафовете да си стоят на мястото. Ние местим мебелите, когато жената реши, че непременно трябва да изчисти и зад дивана. Ние правим ремонтите и ние залепваме всичко счупено.
Така че, жени, поспрете малко и се замислете. Когато вие имате нужда от време за себе си, отивате на фризьор или маникюр, пиете кафе с приятелка или говорите един час по телефона. Когато ние, мъжете, имаме нужда от време за себе си, гледаме телевизия или играем компютърни игри. Може да изглеждат като детски занимания, но имаме нужда от тях. Това е нашия начин да разпуснем. И когато го правим, оставете ни поне за час на спокойствие. Вярвам, че го казвам от името на всички мъже. Оставете ни да си догледаме мача без да слушаме кой какво казал днес. Оставете ни да си играем на компютъра без да ни навирате в лицето рисунката на детето от детската градина.
Както ние се съобразяваме с вас, съобразявайте се и вие с нас.