Един от любимите ми филми разказва за ново поколение хапче, което главният герои приема всеки ден. Благодарение на него придобива способността да използва голяма част от потенциала на мозъка си.Съзнанието му е винаги съсредоточено, прави  бързи изчисления, прогнозиране, има здрава логика, паметта му е силна. Всичко, което някога е чул или видял, скрито някъде в някое задънено ъгълче на мозъка му, се открива за него. Той е впечатляващ и постига, каквото пожелае без усилие. Учи езици за дни, пише бестселър за седмица, взима правилните решения, оцелява в най-заплетените ситуации…

Гледал съм филма стотици пъти и всеки път се размечтавам за такова хапче, което да ме отдели от познатите ми досега навици, от посредствеността и да ме издигне до степен на съвършенство. Истината е, че се иска много голям умствен багаж и изключителна воля на духа, за да може в реалността човек да постигне един сравнителен максимум в живота си. Без да броя развитието ми в кариерата, като се замисля най-голямото ми постижение досега е било да си взема изпитите в университета с четворка, най-дългият ми труд е дипломната ми работа от 120 страници, която писах почти месец. Когато гледам нещо, което не ме впечатлява почти веднага го изхвърлям от ума си, сметката в ресторанта изчислявам с телефона си – мързеливо, като повечето ми приятели, обмислям дълго решенията си, които за сега не са ме предавали, но… мисълта ми е, че е ужасно ограничен човешкият мозък.

Зная, че с постоянство се постига много, но ми се струва, че все пак трябва и нещо друго – нещо генетично заложено. А аз си оставам с надеждите и докато си блъскам главата да се сетя за името на ресторанта, в който вчера вечерях, за да го препоръчам на приятели, ще пия един аналгин.