Krasimir • Животът на Красьо • Page 13

Социалните аскепти на фобиите

Posted on 06.11.2014by Krasimir

Страхът сам по себе си е причината да ни е страх. Това много пъти е повтаряла майка ми и нейната майка, когато бях дете и се боях от тъмнината. След като се уверих, че ако не изпитвах страх и пристъпех към тъмното нищо не ме изяждаше и нищо страшно не се появяваше бързо престанах да се трогвам от липсата на светлина. Даже по едно време съвсем сам през нощта ходех до кухнята и си наливах вода.

Малцина обаче успяват да се отърсят от страховете си. Някои развиват фобии. Началото на подобни състояния са или преживени травми в детството, или генетично наследство. Някои от тях са социални (общо разпространени) – страх от височина (акрофобия), страх от паяци (арахнофобия), болестен страх от смъртта (танатофобия) и много други.

Има обаче фобии, които отключват страхове, които най-малко се очакват. На пръв поглед невинни неща, желани и доставящи удоволствие могат да бъдат обект на тревожност сред мнозина. Предизвикват задух, клатушкане, световъртеж и гадене в екстремни случаи. Такава например е сомнифобията. Това е страх от сън, най-често предизвикан от нежеланието на човек да заспива, защото смята, че ще сънува кошмари или няма да може да контролира съня си и да се събуди при нужда. Птеронофобията е друго за мен непонятно чувство. Това е страх от гъделичкане с пера. Човекът чувства неразположение дори в обсега на пух и перушина. Сякаш някой ще започна да го гъделичка всеки момент.

Моята класация за най-странна фобия, като мъж, води итифалофобията. Това е страх от мъжка телесна възбуда. Разбирам, че някои представители на моя пол не могат по една или друга причина да вдигнат самолета, но чак пък страх от това действие…

За жалост всички тези болестни страхове са факт. Хората се нуждаят от дълго и постоянно лечение, което дава бавни резултати. Често това е работа на психолог, който трябва да убеди пациентите си, че всичко е плод на съзнанието им и да промени възприятията им.

За мен и около мен

EOS са вече в България

Posted on 04.11.2014by Krasimir

Всъщност изобщо не е от скоро. Но аз тепърва разбрах, и то по не много приятен повод, че една от най-големите колекторски компании в Европа има и клон в нашата страна.

Мисля, че това за всички ни е много добра новина. Защото от край време бизнесът със събиране на вземания е доста черен в очите на нашенеца. Мисля, че ужасният имидж е рожба на годините след прехода, когато масово се разпространяваше виждането, че мафиотските филми са нещо готино и че е много по-ефективно при събиране на задължение да пратиш мутра със склонност към насилие и хапливо поведение, та да сплаши малко длъжниците ти.

Трябваше да минат 25 години, докато българинът забележи, че разликата между родния манталитет и западния е много голяма. На Запад, противно на това, което дават по европейските филми, взаимоотношенията между кредитора и неговия длъжник са на високо професионално ниво.

Говоря точно за професионализъм, тъй като всичко, което компании като немската верига EOS GROUP правят, е да гарантират сключването на един много изгоден финансов договор. Събирането на дълговете е просто сделка, която изисква диалог и договаряне на определени условия. Нищо общо с мутренски прояви и телефонен тормоз.

Но трябваше да минат повече от 10 години, откакто ЕОС Матрикс и ЕОС Сървисис работят в България, докато хората свикнат да гледат без съмнение на подобни компании. Европейският стандарт стана еталон едва след присъединяването ни към Европейския съюз. Може би това бе преломът – необходимият мост на доверие, който хората трябваше да прекосят, за да осъзнаят, че голяма колекторска фирма, каквато е ЕОС, работи в съвсем различно от познатото ни досега измерение…

За мен и около мен

Работа – на спокойствие или под напрежение?

Posted on 01.11.2014by Krasimir

Днес ще си говорим по една неизбежна в живота на всеки човек тема – тази за работата. И по-конкретно за работоспособността.

В икономиката има една известна абривиатуара, която не е зле да познавате и да запомните дори и от обща култура. Става дума за т.нар. КПД или Коефициент на полезно действие. Има си начини и формули да се измерва, но не съм се специализирал чак толкова, че да ги знам. Известно ми е обаче, че има различни фактори, които влияят на КПД-то ни на работното място. Някои от тях са степента ни на мотивация, рутината на задачата или нейната сложност, занимавали ли сме се с нещо подобно преди, затруднява ли ни, имаме ли нужда от помощ, внимателни ли сме и т.н. Можете да се сетите за още фактори, предполагам, но аз спирам с изброяването дотук.

Въпросът, който ме вълнува е: До каква степен КПД-то ни се влияе от обстановката, в която работим? Не само като атмосфера и уют на работното място, а по-скоро като ниво на напрежение. Има хора, които се справят много по-добре, ако са под пара. Когато вършат задачите си по-притеснени, внимават повече и следователно допускат по-малко грешки. И обратното, ако са спокойни, са прекалено разсеяни и бъркат повече. При други пък най-малкото напрежение се оказва пагубно за КПД-то им. При всеки човек е различно, защото сме индивидуални личности. Вярвам обаче, че подобна информация би била полезна за работодателите, защото ще им покаже кога служителите им са най-ефективни и полезни.

За мен и около мен

Климатът в офиса

Posted on 29.10.2014by Krasimir

Знам, че през последните години се проговори за психоклимат, приятелски климат и какво ли още не производни на думата. Днес обаче ще говоря буквално – за климата от гледна точка на температура и подходящи условия за работа.

Да ви кажа честно, може да звучи като нещо лесно за регулиране, но не е точно така. Повечето офиси се отопляват с климатици, а когато става дума за климатици сякаш винаги има нещо, което не е както трябва. Лятото все на човека, който е близо до климатика, ще му е студено, а на тези, които са по покрайнините – ще им е горещо.

През послените дни и даже седмици обаче изпадаме в другата крайност. Застудява значително и никой не може да отрече, че наистина е температурите са достатъчно ниски и имаме нужда от допълнителна топлина. Дали ще е на парно, духалки, печки… кой както може.

Фактите обаче са следните. Ако работите в офис и по цял ден седите неподвижни пред компютъра, имате нужда достатъчно висока температура, така че да не изстивате, защото тялото ви е в покой и не се загрява отвътре. Нямате никакво движение и лесно можете да настинете без дори да усетите как е станало. На мен например много лесно ми изстиват пръстите на ръцете, когато температурите не са достатъчно високи. Просиняват и се е случвало дори да щракам по клавиатурата с нахлузени ръкавички без пръсти на ръцете. Какво да ви кажа, топля се с подръчни материали… дори когато климатикът духа достатъчно топло.

За мен и около мен

Студ, студ, студ…

Posted on 21.10.2014by Krasimir

Как изведнъж застудя и пак се обездвижихме само? Оставихме физическите упражнения настрана се пъхнахме под завивките на дивана у дома с дистанционно в ръка и вперен в телевизора поглед.

Ще кажете може би, че си измисля и че нямам право да слагам всички под общ знаменатал. Може би е така и не отричам, че би имало резон в твърдението ви. Аз обаче си имам доказателство и сега ще ви го кажа какво е то.

Бях на фитнес вчера (понеделник). Свикнал съм обикновено в този ден залата да е пълна, уредите да са заети и почти да не е останало свободно шкафче, в които да си оставя личните вещи. Да, но не и този път. Отидох, видях и си направих следното заключение. Студът събужда мързела у хората. Кара ги да си мечтаят за топло и уютно местенце, а не огромна зала, в която да се потят. Може би е разумно човешко поведение, след като повече от половината редовни хора липсваха, но за мен изглежда леко безотговорно. Хайде, като е студено да загърбим всичко и да спрем да се грижим за себе си. Та нали после ще дойдат коледните и новогодишни празници, ще има да ядем до пръсване и пак ще се чудим какво да правим с излишните килограми. А как няма да ги има, като преустановявате тренировките си? Аз няма да се дам на студа. С или без замръзнал нос ще си посещавам фитнеса с кеф. По-малко хора там, повече уреди за мен.

И искам да завърша със следното: Ако винаги чакате перфектното време да свършите нещо, стигате ли въобще до успешен край?

За мен и около мен

Езиците, които се забравят

Posted on 16.10.2014by Krasimir

Да владеем чужд език е едно от най-ценните качества, към които можем да е стремим. Да не говорим, че днес конкуренцията на пазара на труда е толкова жестока, че ако не говорите поне английски още някакъв западен език, то не сме достатъчно квалифицирани като кандидат служители.

На практика всеки от нас е учил някакъв чужд език най-напред в училище. А, ако правилно съм подочул, вече английски се учи и в детските градини от най-малките дечица. Това е едно на ръка и по тази тема се водят не един и два спора, но няма да я разискваме на този етап.

Днес искам да се спра по-подробно на езиците, които лесно забравяме. Оставям настрана английският, защото той е единственият, който, ако сте научили, няма как да забравите. Той е навсякъде около нас и особено за по-младите е съвсем естествено да го разбират и да го говорят. Аз също се числя кът тях.

Всички останали езици обаче са значително по-слабо разпространени и използвани по нашите географски ширини. Аз например преди години изучавах усилено немски език. Ходих на курсове, слушах немско радио и дори четях книги на немски. Бях го усвоил на едно значително добро ниво. Говоренето ми беше салбо, но мисля, че спокойно можех да се оправя в страната (ако имах възможността да попадна там). Това обаче беше преди години, вече не е така. Нивото на немският ми към момента е паднало значително. Осъзнах го, след като попаднах на онзи немски израз от миналия си пост: Reden ist Silber, Schweigen ist Gold. Не че не си го преведох лесно, просто изведнъж си припомних какви умения имах преди и осъзнах какво е станало сега. Ключовото е, че в немският думите много си приличат като произношение и изписване (поне според мен). Затова се помнят трудно и следователно се забравят лесно.

Не ми се иска да е така, но фактите си говорят. Език, който не се практикува се забравя. Предполагам, че важи с всичките, но аз съдя от опита си с немския до сега.

За мен и около мен

Мълчанието е златно, а говоренето?

Posted on 11.10.2014by Krasimir

Нали знаете онази българска народна мъдрост, която ни казва, че мълчанието е злато? Наскоро разбрах, че на немски език също има подобна и тя звучи по следния начин: Reden ist Silber, Schweigen ist Gold.

За тези, които не знаят езика, преводът на поговорката звучи горе-долу по следния начин: Говоренето е сребърно, а мълчанието златно. Признавам, че има смисъл, в който да вникнем, но на български език не ми звучи достатъчно мелодично и красиво, каквито по принцип трябва да са пословиците и поговорките. И се чудя се дали има някаква връзка в произхода на двете народни мъдрости, или са възникнали спонтанно и паралелно. Ако има защо в нашата става дума само за мълчание, а частта за говоренето изцяло липсва? Може би всеки ще открие отговора за себе си…

Сега обаче бих искал да наблегна върху значението и тълкуването на този израз, защото немският вариант ми се струва една идея по-добър от нашия. Символиката се крие в това, че среброто като благороден метал има по-ниска стойност, отколкото златото, но също се търси и се цени. По същата логика мълчанието често е по-ценно от приказките, не мислите ли. Не случайно има фирми, в които се сключват подробни договори за конфиденциалност и се определят санкции при разкриване на корпоративна тайна. Не случайно редица приятелства са били разваляни след излизането на яве на някаква тайна и т.н. А ако трябва да погледнем малко по-философски на нещата, понякога просто нервите ни са опънати и е по-добре за нас самите да замълчим, отколкото да кажем нещо, за което ще съжаляваме след това. Хората са го синтезирали по следния начин: Казана дума, хвърлен камък. Мислете преди да говорите и преценете какво да кажете и какво – не.

За мен и около мен

Книгите, които ни афектират

Posted on 27.09.2014by Krasimir

Наскоро завърших една книга, която бях започнал да чета преди около месец-два.

Нарочно няма да ви кажа коя е, защото искам под общ знаменател да говоря за книгите, които ни афектират. Тази, която последно четох, беше именно такава. Предполагам ви е познато усещането, когато прочиташ последната страница, затваряш корицата и оставаш поне няколко минути замислен върху прочетеното. Сюжетът минава отново през съзнанието ти, повтаряш си наум ключовите моменти и се замисляш за цялостния смисъл на историята и на прочетеното.

Разбира се, това се случва, ако си останал афектиран. Ако не си, до седмица-две най-вероятно ще забравиш за какво се е отнасяла цялата история. Това са книгите еднодневки, които са като вчерашен вестник. Преглеждаш ги веднъж и никога не се връщаш към тях повторно.

От друга стана обаче, тези, които са те афектирали по някакъв начин, оставят следа. Тях ги помниш, те се превръщат, ако не в световна класика, то в лична твоя класика. Препоръчваш ги на близки и приятели, препрочиташ ги от време на време и дори може да се обърнеш за съвет към тях. Поставяш ги на специално място, за да са ти под око. Ако случайно решиш да ги заемеш на някого, винаги си ги търсиш обратно.

Книгите, които ни афектират, са различни са всеки един от нас. Затова не споменах, която е последната повлияла на мен. Всеки човек обаче е хубаво да име една купчинка такива четива. И не се притеснявайте, ако още нямате. Тя се изгражда постепенно във времето с периодично четене и опитване.

За мен и около мен

Големите предимства в големия град

Posted on 18.09.2014by Krasimir

В последния си пост може би бях малко краен и за да не създавам грешно впечатление, нека кажа следното. Харесвам големите градове, те са страхотно място, в което да търсиш себе си и важните за теб неща.

Големите градове предлагат възможности, реализация, срещи с нови хора, поле за изява и шанс да се учиш от специалисти и т.н.

Всеки човек, живял в голям град, се научава да се справя по-лесно и по-успешно в живота. По някакъв малко странен за мен начин успяваш да привикнеш със суматохата, динамиката и непрестанното движение. До такава степен свикваш с тях, че ако изчезнат, след това ти липсват. Особено за младите градовете, “които никога не спят” са като сън наяве, който може да ги отведе навсякъде. Всеки голям град крие своите тайни, своите специални места, които само месните знаят. Дали ще е квартално ресторантче с “най-вкусните спагети Болонезе”, или единственото по рода си място, където ще ти изпекат баничката пред очите, няма значение. Възможностите наистина са неограничени и дори не е нужно да имаш очи, за да ги видиш, те ти се набиват в очите. Да не споменавам многото архитектурни, културни и исторички забележителности, които по принцип могат да се видят на такива места.

Аз съм от хората, които биха живели известно време на такова място, биха искали да посетят всяко специално местенце и да се запозная с този или онзи, но накрая винаги ще искам да се прибера у дома. Не за друго, а защото някои места, колкото и предимства да имат, никога не мога да ги възприема като дом.

За мен и около мен

Големите дразнители в големия град

Posted on 14.09.2014by Krasimir

Голям град означава голяма суматоха. Не сте ли съгласни? Ходил съм в столицата ни няколко пъти и даже съм се застоявал там за известно време. Всеки път обаче гюрултията и атмосферата ми идват в повече. Не знам как оцеляват хората в София и колко силна психика трябва да имат, за да устояват на ежедневните дразнители, които мен лично направо могат да ме побъркат.

Ще назова някои от тях, пък дано няма сърдити и недоволни след това:

– Градският транспорт е истинско изпитание на волята ни за оцеляване; всеки път се чувствам сякаш трябва да се боря за живота си, а да не споменавам, че се е случвало да чакам втори или трети рейс, докато се кача, защото няма места за още един човек…

– Суматоха, лудница, блъсканица – било на улицата, било в магазина или на кръстовището пред пешеходната пътека; суматохата в големия град не е нещо, с което се свиква лесно;

– Знаеш ли кой стои зад теб? Не, може да е всеки; може всеки момент някой да те претършува и да ти измъкне портфейла без да се усетиш; неприятно е, изключително е неприятно.

– Съседи, познати, непознати – Може да ти е съсед, може всеки ден да чакате заедно на спирката преди работа и толкова месеци да не си кажете дори една дума; има толкова много хора, толкова много (не)познати и толкова малко приятели.

Не искам да съм черноглед, но всеки, който се е застоявал в столицата ни, вярвам ще ме разбере. Казвам всичко това без лоши чувства и предполагам, че има хора, на които този живот им допада. Просто аз не съм от тях…